Участие на клиниката в националната кампания за алергични заболявания
23/05/2017
Още за алергиите към козметика
23/05/2017

Как се живее на Антарктика?

На остров Ливингстън изпитвам гордост, че съм българин, казва проф. Николай Цанков

Чл.-кор. проф. Николай Цанков е известен наш лекар дерматолог, почетен член на 15 научни  медицински дружества и асоциации на страни от цял свят, член на 10 редколегии на международни научни списания. Зад гърба си има многобройни отличия – Лекар на годината, наградите „Проф. д-р Богомил Берон“, „Златно сърце“, „Златна панацея“. Голямата му страст обаче са българските експедиции на Антарктика.

– Проф. Цанков, вие сте участвали в експедиции в Антарктика заради научен проект. Бихте ли разказали малко повече?
– През тази година ще се проведе 25-ата поредна юбилейна Антарктическа експедиция, организирана от Българския Антарктически съюз. Считам, че тези експедиции и наличието на българска база в Антарктика е едно голямо завоевание за нашата страна. България е една от 29-те страни, които обитават този далечен, необятен и девствен континент, което в бъдеще ще е от голямо значение за нашата страна – като авторитет и огромни перспективи в научно и стопанско отношение.
Аз попаднах в състава на Българската антарктическа експедиция благодарение на моя приятел академик Матей Матеев, с когото подготвихме проект за измерване на слънчевата радиация в района на базата (известно е, че над Антарктика се наблюдава най-голямата озонова дупка) и фотопрофилактиката.
За съжаление, неговата неочаквана и преждевременна смърт прекъсна този проект и сега аз проучвам промените на кожата при екстремните условия в Антарктика.
Изследвам настъпилите промени в три характеристики на кожата – овлажненост, омазненост и релеф. Установява се, че при редовно намазване на кожата с определени кремове, любезно предоставени от фирмата Авен (Франция), кожата запазва своята овлажненост и омазненост, но се забелязва тенденция релефът (набръчкаността) да се увеличава.
Това означава, че релефът би могъл да бъде запазен при използване на профилактични кремове за срока на пребиваване в Антарктика (максимум 2-3 месеца), но при по-дълго или целогодишно пребиваване релефът неминуемо ще се промени.
Изследваме и действието на един оригинален български препарат, създаден от екипа на проф. Минчо Шекерджийски. Става въпрос за протектор на имунната и антиоксидантна защита на организма от имуностимулиращ комплекс от антиоксиданти, витамини и микроелементи.
Тъй като пътуването до нашата база е дълго и се преминава през страни с различен климат в температурен диапазон от -10 градуса С до 30С, доста често боледуваме по пътя от грип и грипоподобни състояния. Целта е участниците в експедицията да пристигнат в базата здрави.
Българският препарат, който е предназначен за хора, живеещи в екстремни условия и подложени на тежка физическа натовареност, показва многообещаващи резултати, които ще публикуваме през следващата година.
– Какви други проекти в областта на медицината биха могли да бъдат обсъдени и реализирани през следващите години?
– Едно много интересно проучване е свързано с архитектониката на съня. В Антарктика се сънуват неща, които са необичайни. По време на сън се разговаря с хора, които не са между живите. Проф. Боян Биолчев описва това в книгата си „Окото на космоса“. Аз също не само сънувах, но и разговарях по време на съня си с починалите си родители. Темите на разговора не бяха отвлечени, а свързани с реални факти и проблеми в нашето семейство. На другия ден бях под влияние на тези преживявания, но не се реших да разговарям с останалите участници в експедицията. По това време в нашата база пребиваваше един американски професор, който проучваше почвата в Антарктика. Осмелих се и му разказах съня си. Професорът – член на около 30 предишни антарктически експедиции, ми отговори, че както той, така и неговите колеги са сънували подобни сънища.
Друго проучване, което би могло да се осъществи, е проучване на живота в т. нар. затворено общество – хора, които живеят в близък контакт ежедневно и в продължение на различен период от време, без да имат възможност да го напуснат и да имат други битови, професионални и интелектуални контакти. Ще завърша с един проект, който за мен е мечта. През целия си професионален живот съм участвал като лекар в една от най-успешните дейности на българската дерматологична школа – т. нар. високопланинска климатотерапия. Става въпрос за лечение на болни с алергични кожни заболявания – хронична уртикария, атопичен дерматит, хронични екземи и други, в условията на висока българска планина – Саръ гьол, Рила планина – 2018 м надморска височина, както и понастоящем в Белмекен, 2050 м надморска височина. Лечението се базира на факторите климат и движение, както и че във високата планина алергените, които са типични за населените места – полени, замърсители на въздуха и професионалната среда – не се срещат.
Един от големите национални и международни успехи на българската дерматология и Българското дерматологично дружество са свързани с научното проучване на климатичното въздействие при алергодерматозите. С тези успехи са свързани имената на моите учители и колеги – проф. П. Попхристов, проф. П. Михайлов, проф. Н. Берова, доц. А. Лалова, проф. Е. Обрешкова, доц. М. Трашлиева,    д-р  З. Демерджиева, както и на стотици излекувани болни. Антарктика е девствена земя. Алергените, влошаващи състоянието на болните, там не съществуват.
Мечтая да проведа проучване на малка пилотна група млади хора с атипичен дерматит и съм убеден, че резултатите ще са впечатляващи.
Медицината на бъдещето ще бъде високотехнологична и виртуална. Но  все повече хора ще си припомнят и думите на Жан-Жак Русо – „Назад към природата“.
Защото природата лекува, но запазената, истинска природа, каквато се надявам, че ще бъде тя в Антарктика поне още 50 години.
– Какви са личните ви впечатления от Антарктика?
– За мен пребиваването в Антарктика като член на българската експедиция е най-вълнуващото преживяване в живота ми. Видях една девствена природа, недокосната от цивилизацията и промените, които човекът нанася на заобиколящата го среда.
Красотата на ледения пейзаж, тишината, непрогонените  от нашето присъствие пингвини, тюлени, моржове и птици, китовете и  косатките  в океана, прекрасните залези не могат да те оставят безразличен.
Хората от експедицията стават по-добри, защото съществуването там е невъзможно без взаимопомощ. Парите не играят никаква роля в отношенията между пребиваващите там. В определен момент е важна помощта, която ще получиш в дадена ситуация – за нея няма никакво парично измерение. Моля да не бъда разбран погрешно – издръжката на експедицията е много скъпа и невъзможна без вложени големи средства. Но в Антарктика те не определят нашите взаимоотношения, действия и постъпки.
Когато стъпим обратно в Южна Америка, всеки един от нас става същият, какъвто е в ежедневния си живот в страната, обществото и семейството си.
Това, което съм изпитал малко пъти в живота си, е гордостта, че съм българин. Нашата страна е позната в антарктическите кръгове, нашият ръководител Христо Пимпирев е познато и утвърдено име в целия антарктически свят, българските  научни проучвания имат висока стойност.
Ще завърша с една история, на която бях свидетел и няма никога да забравя.
По антарктическото крайбрежие се организират корабни пътешествия (круизи), в които взимат участие богати туристи, най-вече от САЩ и Япония. Една от спирките им е остров Дисепшън, но поради бурния по това време океан, слизането  там се оказва невъзможно. Приземяването на антарктическия бряг не е лесно, тъй като пристанище няма, пътува се от кораба с лодка, пасажерите са облечени в непромокаеми костюми и слизат, газейки във водата последните метри на един неравен бряг.
Проф. Христо Пимпирев се съгласи да приеме туристите, тъй като около остров Ливингстън, където е нашата база, океанът бе спокоен. Всеки един от нас помогна за слизането на туристите, между които преобладаващи бяха  възрастни жени, и ги придружи, подкрепяйки ги, до нашия православен храм „Свети Климент Охридски“.
В храма горяха свещи, от стените ни гледаха икони на православни светци, а в средата художничката Ганка Петрова, с палитра и четка в ръцете, рисуваше Света Богородица.
Туристите се вцепениха, никой от тях не бе очаквал, че в тази пустош на края на света може да има храм и хора, които да търсят закрила в него. Чуха се ридания, хората плачеха, някои коленичеха и се кланяха, независимо от различната си религиозна принадлежност. Малко от тях знаеха нещо за България, а други не бяха и чували за страната ни. От този момент нататък за тях България остана синоним за вяра, а преживяното – един от незабравимите спомени в живота им.

източник: http://paper.standartnews.com

error: Защитено съдържание! Моля, не копирайте.